Видният дупнишки общественик Никола Лазарков с кратък ръкописен спомен за своя среща с Апостола на Македоно-одринската революция Гоце Делчев през 1902 година. По това време Лазарков е касиер на Македонското дружество в Дупница и Делчев го среща, за да обсъдят пагубното разделение между ВМОК и ВМОРО, отразило се тежко и на революционната дейност в Дупница. Ръкописът е напечатан и в подлистник на в-к "Независима Македония" от 3 септември 1926 година.

Ние, неколкото души от синовете на робска Македония и свободна България, които сме застанали начело и сме се посветили в служене на роба, ще действаме тъй, както диктува момента и налага самата освободителна кауза, дотогава, докато тупти в нас живота, а и докато главите ни стоят на раменете ни.

Първoто издание на книгата на Лазарков за историята на Дупница, разказваща за положението в града в последните години на османската власт и за освобождението му на 2/14 януари 1878 г.

Това, което е описано в настоящата книга, за гр. Дупница, както ще види читателя, не е нито от много далечни времена, нито пак обема всичко онова, което е било, и което се е извършило и преживело в надвечерието на освобождението му от Турското владичество.

Роден в тоя град, почти през времето, когато беха настанали дните на движенията за духовна и политическа самостойност на народа ни; като юноша на 18 – 19 годишна възраст можах да видя осъществлението и на едното, и на другото народни въжделения; да вида и запомна и състоянието му в етническо, техническо и регулационно отношение; а и да доживея да видя и разцвета му в това отношение, който той достигна в днешното си време.

Да, помня и си представлявам, както хората, които го населяваха, така и обстановката на къщята му, улиците му, и всичкото онова негово положение, което имаше тогава, и робския живот на жителите му българи; па и очите ми видеха: как зорите на духовната, а по-сетне и на политическата свобода, макар и при голем труд и скъпи човешки и материални жертви, полека-лека обхващаха многострадалното ни отечество, включително и нашия край; как страхът и тревогите, мъките и сълзите, стъпка по стъпка, отстъпваха местото на свободата и радостта докато настъпи фаталния час на угнетителят, който, като от небивал ураган, от невидена и нечувана халетина, бе понесен от паническо бегство, както из другите краища на отечеството ни, тъй и из нашия край, сред силата и нашествието на освободителя (…)

И тъй, слушайки от младежите граждани, често повтаряните думи: „не знаем какъв е бил града в турско време, а и нема описано, за да се прочете и види, какво е станало освобождението му и какво е правено и преживено около това време“, от една страна; и от друга – имайки предвид доста напредналата си възраст – в мене скромният Дупнишки гражданин, при всичкото ми съзнание, че тая работа не е по силите ми – се породи едно влечение, щото ако не нещо от по-далечните времена, то поне нещо от онова, което през мои дни е било и което лично с очите си съм видел, преживел и научил от очевидци и активни участници в станалото и преживеното – да опиша и отпечата в книга, като спомен за от епохата на нашето време, през тежкото и мрачно робувание, с убеждението, че уважаемите читатели ще бъдат снизходителни в критическата си оценка, към грешките и непълнотиите, които би срещнали в тъй скромният и непретендиращ на литературна стойност труд. Още повече като имат предвид: че и целта ми не е да пиша пълна история, а да предам на кратко, както казах и по-горе, това: което е било, което е станало и преживено в мое време, за да не отиде заедно с мене в гроба, който вече ми предстои, и по такъв начин да бъде и то загубено от знанието на потомството, или пак мъчно издиримо от бъдащия историк.